Swing

   Суинг (англ. Swing- "люлея") наричан още суинг-джаз (или суинг-музика) е музикален стил, който се развива в началото на 1930-те и се отделя като самостоятелен през 1935г в САЩ. Като термин в джаза- със „swing”  се означава специфичен начин на свирене и ритмичност. Тази ритмичност и свобода на изпълнението, начина по-който музикантите се „усещат”  е чувството за „суинг”. 

   Суингът се отличава със силна ритмична част, средно бързо до бързо темпо и отличителен "приповдигащ" ритъм, характерен за повечето форми на джаза. Казвайки, че "няма swing",  се има предвид, че липсва ритмичност, интензивност на ритъма.

 Според  джаз музиканти като Луис Армстронг и Дюк Елингтън, няма съществена разлика между джаз и суинг, а джазът не може да съществува без суинг. През 1932 година Дюк Елингтън прави композицията „It Don’t Mean A Thing, If It Ain’t Got That Swing” („Ако няма суинг, няма смисъл”). 

  Първият оркестър доближаващ суинг-звученето може да се приеме биг-бенда на Флетчър Хендерсън създаден през 1923г. в Ню Йорк. В него е и Луис Армстронг чието музикално новаторство много е спомага да се случи това, което по-късно е наречено суинг-музика. 

  В началото, за да няма хаус от ипровизации на биг бендовете (които са с по 15-25 музиканта), изпълннието им е било внимателно аранжирано по готови партитури, а солистите импровизирали само когато е „позволено” от аранжимента.

  През 1929г борсовият срив нанася удар на всички сфери на икономиката, като не подминава и развлекателната индустрия. На фона на безраработицата и глада, безгрижният джаз се счита едва ли не за кощунство. Хиляди музиканти остават без работа, стотици заведения в големите градове са затворени, продажбата на грамофонни плочи е нищожна. Дори преуспяващите известни оркестри намаляват броя на музикантите си. Сред оцелелите са бендовете на Дюк Елингтън (който от 1927 г. свири в "Котън клуб"), Луи Армстронг, Флетчър Хендерсън и Бени Моутън.

    Новата икономическа ситуация оказва влияние върху музикалното звучене. Повечето от оцелелите оркестри и музиканти свирели предимно комерсиална „псевдо-джазова” танцувална музика.

  Разцвета на „Ерата на суинга” се счита след 1934г. Нужна била музика,която да запълни празнината оставена след разпадането на множеството джаз-оркестри. Няколкото години полутраурна сантиментална музика преобладаваща по радиостанциите трябвало да се замени с музика, която да повдигне духа на хората. Всичко това катализира промяната на познатите до тогава джазови звучения в нов завладяващ ритъм-„усещане за суинг”.

   Звученето на ранните биг-бендове започва да става все по-близко до познатото ни суинг звучене. Започва промяна в оркестрите-едни инструменти отпадали, други били заменяни от нови. В суинг-оркестрите намаляли струнните инструменти, аранжиментите били такива, че да подчертават духовата секция.

Начало на „Ерата на суинга”.
  Много от джазовите оркестри приели суинг стила към началото на 1930г. Но все още тази музика била популярна предимно сред тъмнокожата публика. Един от най-успешните биг-бендове бил този на Cab Calloway. В него били музиканти като: Dizzy Gillespie , Ben Webster, Leon "Chu" Berry и др. Но за да добие swing-музиката по-голяма популярност бил нужен някой, който е виртуозен музикант, добре да познава правилата на музикалния бизнес и най-главното- да бъде "бял". Бени Гудман. Със своя оркестър в танцувалната зала Palomar Ballroom през август 1935г. дава началото на всеобщата суинг-треска (както и името на танца „Jitterbug”).

   Бени Гудман завладява бялата публика, а суингът става доминиращ музикален стил в следващото десетилетие. Суингът звучал навсякъде, той станал символ на надеждата. Това била музиката за танци, музиката на младите на белите и черните, музиката на обещанието за расова търпимост, за демократично равенство, музиката, която всички приемали.

   С началото на „Ерата на сунга” били построени огромни количества нови танцувални зали. Някои били грандиозни -„танцови дворци” като Hollywood Palladium, които побирали хиляди танцуващи двойки. Музикалният бизнес си отдъхнал, доходите на музикалните компании достигнали от 2,5 млн дол. през 1932г. до 36 млн. през 1939г.

 Това видео ще онагледи, до каква степен хората през 40те са били завладяни от суинг-треската.

  Въпреки всичко не може да се твърди, че междурасовите отношения търпят коренна промяна. Докато оркестрите на белите свирели в шикозни зали и хотели с отлични договори за зписи и т,н. „черните” оркестри припечелвали, правейки изтощителни турнета, подлагани на безброй унижения, особено в Южните Щати. По думите на Били Холидей: „Може да си облечен в бяло палто, с гардения в косите, на мили от теб да няма и стрък захарна тръстика, но все едно,че работиш на плантцията”.

Залезът на „Ерата на суинга”

 Причините за края на „Ерата на суинга” може би са много, но основните са две.

 Първата е: отражението на Вторта Световна Война.

  Много от музикантите са били мобилизирани на фронта. Останалите оркестри страдали от липса на средстава, лимит на бензин, комендантския час. Наложеният 30% данък върху печалбата на входните билети на кубовете принудило собствениците им да наемат по-малки и не толкова скъпи оркестри. Освен всичко това, започналата стачка през 1 август 1942г. на профсъюза на музикантите-лишила оркестрите от възможността за пускане на нови записи. В продължение на 27 месеца единственият начин на оркестрите да припечелват бил да акомпанимират на певци, които не били членове на профсъюза. Издръжката на оркестър от 15-20 човека вече била невъзможна.

  Втората основна причина суинга да загуби своята популярност е твърде идеалистичната за онези времена първоначална идея за подобрение на социалните взаимоотношения и сближаване на расите.
  Годините на Втората Световна Война са последните за „Ерата на Суинга”. Останали без партньори за танци, жените се отдали на романтичните балади на Франк Синатра. В много от оркестрите стандартизираната рутина изместила творчеството и импровизацията, а т.нар. „New Orleans Dixieland Revival”, възвърнал интереса към ранния Ню-Орлеандски джаз.

  Телевизията, много по-достъпна станала от основните развлечения. Заменила това което преди са били залите за танци. Около 1947г. Арти Шоу, Чарли Бенет,Лес Браун и мн. др. разпуснали своите оркестри.

   Някои от звездите на „Ерата на суинга”

Cab Calloway,   Chick Webb,  Fletcher Henderson , Duke Ellington, Johnny Hodges, Count Basie , Ben Webster

Benny Goodman, Roy Eldridge, Lester Young , Art Tatum.

   Някои съвременни суинг и нео-суинг изпълнители:

Lincoln Center Jazz Orchestra, Michael Andrew & Swingerhead, Lavay Smith & Her Red Hot Skillet Lickers, Brian Setzer Orchestra ,  Kate Michaels, Stompy Jones,  Jonathon Stout And The Campus Five ,  Big Voodoo Daddy, The Jive Aces

 Връзки:

Документален филм за Fletcher Henderson  2части, 18мин, без субтитри

Част 1

Част 2






 


« назад
 


за нас събития
и новини
танци филми hot ride музика магазин
обяви
lifestyle отминали събития контакти правила за ползване



Copyright © 2011 rockabilly.bg  разработен от: Inet-Partner.com